ОРИЗ

Оризът е една от основните и най-ценни житни култури. Тя се отглежда от дълбока древност и днес е разпространена в огромни размери в тропични и субтропични страни, където има основно продоволствено значение. За повече от 1/2 от населението в света тя е основен източник на хранителни калории, предоставящ 35–80% от общия калориен прием. Нарастващият брой на населението в световен план налага производството на ориз да се увеличи с поне 50% над сегашното равнище. През последните 7 години се отчита тенденция за нарастване на потреблението му в света, като в същото време световното производство на ориз запазва нивата си – около 500 млн. т. В резултат на това се отчита тенденция за намаляване на запасите от ориз в световен мащаб. Въпреки това съгласно статистиката оризът осигурява 20% от световното предлагане на храна, докато пшеницата – 19%, а царевицата – 5%.

Тенденции на оризопроизводството в света и у нас

Към настоящия момент около половината от населението на Земята зависи от ориза за своето оцеляване. Културата се отглежда в 113 страни и предоставя 19,62% от световното зърнено производство. Тя е втората по производство житна култура след царевицата, а заедно с пшеницата е основна продоволствена храна в света (Faostat) – по данни на FAO се произвеждат 745 710 т оризова арпа, 713 183 т пшеница и 1 016 740 т царевица. Повече от 3 милиарда хора консумират над 100 кг ориз на година. Тази култура се отглежда на 155,5 млн. ха, като в последните 30 години площите са се увеличавали с 0,39% годишно. Успоредно с това темпът на нарастване на получената продукция чувствително намалява. Средното увеличаване на производството годишно е било 3,68% през 1980–1985, 2,28% през 1986–1990, 0,91% през 1991–1995 и само 0,74% през 1996–2000 (FOASTAT). Няколко са основните фактори, които допринасят за тази ситуация:

• Изчерпване на потенциала на високодобивните сортове.
• Качествените характеристики, предпочитани в различни райони на света, са различни. Например в Европа постепенно нарастват предпочитанията към дългозърнестите генотипове („indica“).
• Опасенията за здравето и околната среда и др.

В България днес поради редица обективни (климат, ограничени подходящи почви) и субективни причини (непрекъснати реорганизации, преустройства, промени в собствеността и др.) в последните две десетилетия се наблюдават временни спадове и последващи възстановявания на заетите площи. След анализ на реколтираните площи, среден добив и общо производство в страната става ясно, че са налице колебания, но средните добиви нарастват устойчиво. Например към 2015 г. реколтираните площи възлизат на 124 000 дка и производството до този период се увеличава близо 2,9 пъти – от 20 хил. т на 67 хил. т. В края на 2017 г. обаче отново се наблюдава лек спад до около 111 000 дка. Средните добиви са сравнително стабилни – от 448,0 кг/дка през 2005 г. до 545,4 кг/дка през 2015 г., за да достигнат до 571 кг/дка през 2017 г. Динамиката е в зависимост основно от биологичния потенциал на сортовете и от агрометеорологичните условия на годината. Общо създадените оризови напоителни полета в България са над 200 хил. дка, което предполага, че все още има неизползван пълен капацитет за разширяване и възстановяване на оризопроизводството в България.

История и традиции в производството на ориз в България

У нас отглеждането на ориз има дългогодишни традиции. Предполага се, че културата е пренесена на Балканския полуостров в ІV в. пр.н.е. по време на похода на Александър Македонски в Индия. Той е бил продаван като стока и е добре познат на гърците, но масовото му отглеждане започва значително по-късно. За начало на оризопроизводството у нас някои изследователи приемат края на ХІV в., като се позовават на турския историк Саадеддин, съвременник на султан Мурад І (управлявал в периода 1362–1389 г.). За влиянието и голямата роля на турците в оризопроизводството Странски казва: „Като азиатски народ турците идват със своите навици и обичаи, които се отразяват и върху земеделието на завоюваните от тях земи. Те въвеждат редица нови култури. По този начин в България се появява и оризът. Още през първите години след нахлуването им и след установяването им по нашите земи турците започват усилено да строят канали и да уреждат оризища в Южна България, особено в районите на Пловдив и Пазарджик, и то преди завладяването на цялата страна. След Освобождението оризопроизводството в България продължава да се развива, макар и с редица затруднения. Оризът се засява в най-подходящите и естествено нивелирани места около поречията на реките Марица, Тополница, Стряма, Чая и др. Като историческо доказателство за значението на оризопроизводството за Южна България остават и наименованията на села и местности като с. Оризаре в Пловдивско, местностите Чалтика в Асеновградско, Диви тирове и Тировете в Пазарджишко и други. След Освобождението (1885–1888), въпреки временните ограничения на площите поради разпространението на маларията, оризът достига около 33 000 дка. Максимумът на площите у нас се регистрира през 1953 г. – 179 хил. дка, когато оризът се е отглеждал успешно и в Северна България. По повод на това някои политици казват: „Въпросът за придвижването на оризовата култура в Северна България е решен с успех, и то окончателно. Известно е, че нашата страна се намира на северната граница на благоприятния район за отглеждане на ориза. Поради тази причина много скоро (1960) по-малко подходящите райони на Северна България се изоставят и производството се концентрира основно в Пловдивско, Пазарджишко и по-малко в Старозагорско и Ямболско.

Средните добиви, респективно производството, значително се увеличават – от 350–370 кг/дка през 1960–1970 г. до 520 кг/дка през 2000–2010 г. и 571 кг/дка през последните години.